Можем ли да бъдем като Левски?

През 1868 г. Христо Ботев пише писмо до приятеля си Киро Тулешков (1846–1904), който е български журналист, книжовник, педагог и революционер. Оригиналът на това писмо е загубен, но за първи път писмото е публикувано от Захари Стоянов. Именно и това е първата публикация, която разкрива познанството между Христо Ботев и Васил Левски.

От тогава насам това писмо се публикува многократно. Думите, с които Ботев описва Левски ще бъдат винаги част от българската памет. Въпреки че според някои времената на почит към героите на България са отминали, ние решихме да препечатаме Ботевите слова, за да спомогнем да не бъдат никога забравени. Можем ли да бъдем като Левски? Поне може да се опитаме!

Из писмо до Киро Тулешков, Букурещ, ноем.–дек. 1868

Автор: Христо Ботев

… Пиша ти приятелю, че аз останах тука [в Букурещ] с намерение да стана учител на българското училище, но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно; дрипите, които имам, се съдраха и мен ме е срам да изляза дене по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една вятърничева воденица – заедно с моя съотечественик Васил Дякона.

***

Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности …