Раждането на нова България
|Трети март е датата, която най-силно възбужда нашата патриотична гордост като българи, която свързваме с новото начало в българската държавност, с раждането на съвременна България. Тъкмо затова решихме да се върнем назад и да си припомним това начало, началото на нова България.
Освобождението
През 1877-1878г. се води поредната руско-турска война, която освен поредна се оказва и решаваща за бъдещето на балканските народи. В историята на българския народ тя остава под наименованието Освободителна. Войната завършва с категоричната победа на Русия, извоювана с цената на много жертви и немалко български усилия, но реалните резултати от нея се решават не на бойното поле, а на дипломатическата маса за преговори. Това става по време на големия европейски конгрес, проведен в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878 г. Създаването на нова държава променя съотношението на силите на Балканите, затова границите на България са определени едва след като руските победители във войната се съобразяват с интересите на другите заинтересувани държави.
Според разпоредбите на Санстефанския предварителен мирен договор между Русия и Османската империя (3 март 1878 г.) България има около 170 хил. кв. км, което я превръща в значително по-голяма на площ сила спрямо съседните и християнски страни. Освен това никоя друга балканска национална държава не се е изградила върху цялата си етническа територия. Това довежда до Берлинския конгрес, където окончателно са решени условията по създаването на българската държава. Неминуема е раздялала с идеята за възможна истинска Сан Стефанска България, чиито граници биха иначе обхванали всички българи на територията на Османската империя. Идеалът за нея обаче остава и предопределя най-паметните събития от бъдещето на младата държавата за десетилетия напред.
Свободни, но разделени
След Берлинския конгрес на практика българите са разделени на свободни, полусвободни и несвободни по геополитически причини. Българите в териториите между Дунав и Балкана и в Софийското поле, изграждат новата българска държава, наречена Княжество България. Формално Княжеството остава васално на Османската империя до 1908г., когато е обявена българската независимост. Българите от южните територии – Тракийската равнина, също са откъснати от Османската империя, но не така категорично. Обособена е автономна област, наречена Източна Румелия. Името произлиза от названието „рум милет” – ромейски народ, с което османците наричат християните на Балканите. Въпреки това понятие преобладаващо българският характер на автономната област е неоспорим.
Източна Румелия е под пряката военна и политическа власт на султана, управлявана от генерал – губернатор християнин, назначаван от Османската империя за срок от 5 години със съгласието на Великите сили. За зла участ останалите българи не вкусват от жадуваната свобода. Българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия са върнати под властта на султана, Поморавието е предадено на Сърбия, а Северна Добруджа – на Румъния.
Реакциите на българите са белязани от силно разочарование и множество акции са организирани в протест срещу решенията на Берлинския конгрес: протестни събрания и митинги, изпращани са мемоари до правителствата на великите сили и най-вече създават се комитети “Единство”, прераснали във всенародно движение. Сред водачите на движението са българските възрожденци Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Екзарх Йосиф. Резултатът от тези усилия, уви, не променя хода на събитията, последвали решенията в Берлин.
Полагане основите на новата българска държава
В атмосфера на патриотичен подем, придружен от разочарование заради разкъсването на българските земи, започва изграждането на новата държава – Княжество България. Процес, в който важна роля играят онези българи, които са учили и работили вън от Османската империя или в Цариград (Истанбул). Особено важен е административният и държавнически опит, с който се полагат основите на българската държава и тук според решенията на Берлинския конгрес водеща е ролята на Русия. Предвидено е Временно руско управление с мандат от девет месеца. Предвид този кратък срок, благоприятен фактор се оказва създаването още през есента на 1876г. на “Канцелария за гражданско управление на освободените отвъд Дунава земи”, която да подготви бъдещата българска държава. Оглавявана е от княз Владимир Черкаски, но също така са включени видни български общественици като Марин Дринов, Найден Геров, Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов.
Началото на новата българска администрация е поставено редом с освобождаването на българските земи в хода на войната. На 4 юли 1877 г. в първия освободен български град – Свищов е създадена и първата губерния, където за губернатор е назначен Найден Геров, а за негов заместник Марко Балабанов. Запазено е старото административно деление, но санджаците стават губернии, каазите – окръзи, нахиите –околии, а общините се запазват. До З март 1878 г. гражданското управление е въведено в 8 губернии и 56 окръга. Начело на губерниите застават висши руски офицери, но с български заместник-губернатори. Освен администрацията този период бележи и зародиша на бъдещата българска войска и полиция – съставена от опълчението, въоръжената стража и караулите.
Държавният градеж продължава и през деветте месеца на Временното руско управление начело с новия руски императорски емисар генерал-лейтенант Александър Дондуков-Корсаков. Създадено е Централно управление с функциите на министерски съвет. Особено важна роля за бъдещото Съединение има стремежът на Временното управление княжеството и автономната област да бъдат устроени по един и същи начин. Затова в Южна България се въвеждат почти същите обществено – икономически и политически порядки, както и в Северна.
В този период се наливат основите и на професионалната българска армия, като е въведена задължителна военна служба за мъжете на възраст от 20 до 30 години. Така още през пролетта и лятото на 1878г. са свикани първите набори от 30 хиляди млади българи, а на 8 юли 1878 г. в София е открито първото военно училище, а българската войска е снабдена с оръжие от руската армия. В същото време се полагат основите и на новата данъчна система. На 23 май 1878 г е основана Българска народна банка с капитал 2 000 000 лева.
В сферата на националното образование и култура са предприети важни промени. Многобройните самодейни български училища са поставени под единно управление, като започва уеднаквяването на учебните им планове, въведено е светското образование на говорим български език. Това е особено важно редом с обявяването на началния курс за задължителен и безплатен за всички българчета – момчета и момичета. През пролетта на 1879 г. в София е открита една от най – големите културни институции – Народната библиотека. На 3 април 1879 г. По предложението на Марин Дринов София е избрана за нова столица на България, поради нейния духовен подем през Възраждането и благоприятното географско положение.
Българската конституция
Най-важният елемент от изграждането на българската държавност в Княжеството е приемането на Конституцията. Работата по нея се оказва едно от първите големи изпитания за единството на българския народ в следосвобожденска България. Причината за това е, че сред видните българи няма единомислие за бъдещата уредба на държавата. На 10 февруари 1879 г. е свикано на първото българско Учредително събрание. То се състои от 229 народни представители, пряко от народа са избрани 88 делагати, 117 по звание – представителите на административните съвети и на съдилищата, както и представители на висшето духовенство. Учредителното събрание е открито тържествено на 22 февруари 1879г. от императорския комисар, но веднага след това императорският съвет напуска Търново, за да се разграничи и осигури независимост в работата на делегатите. За председател на събранието е избран екзарх Антим I.
В течение на разискванията ред българските политически деятели ясно се оформят две течения – на крайните и на умерените. Повлияни от жестоките решения на Берлинския договор да разпокъса българските земи, крайните считат, че приемане конституцията на България би означавало да се примирят с решенията на Берлинския конгрес. Подръжници на това течение са Стефан Стамболов, Драган Цанков, Петко Каравелов, Петко Славейков (бъдещи либерали), които предлагат да не се започва работа и дори се предлагат съвсем крайни идеи като това България да се откаже от тази частична свобода. Групата на умерените, от другата страна, е представена от Константин Стоилов, Димитър Греков и други представители на едрата буржоазия – бъдещите консерватори, се застъпва за начало на работата на Учредителното събрание и изразяване несъгласие с решенията на Берлинския конгрес посредством ноти до Великите сили.
По време на самото гласуване надделяват принципите на либералната демокрация. Решено е България да се устрои като наследствена конституционна монархия с парламентарно управление и държавен глава – княз. Законодателната власт се разделя между него и Народното събрание. Той е главнокомандващ в мирно и военно време. Назначава правителството, но неговите решения нямат сила без подписа на министър. Народното събрание, еднокамарно, получава широки законодателни, бюджетни и контролни права, включително и правото на министрите да бъдат отговорни пред него. В основния закон на младата държава са закрепени широки права и свободи за гражданите, макар според него жените да биват лишени от политически права.
Търновската конституция е тържествено приета на 16 април 1879 г. и има подчертано демократичен характер. Непосредствено след това Учредителното събрание започва работа като Първо велико народно събрание със задача да избере княз на България. Това е от важно значение за вътрешното развитие на българската държава и за укрепването на нейното международно положение с важни последици за бъдещите външнополитически връзки на Княжеството. Така 17 април 1879 г. е избран младият немски принц Александър Батенберг. Той е в близки роднински връзки както с руското императорско семейство, така и с английския кралски двор и също така е участник в Руско – турската освободителна война. На 26 юни 1879 г. княз Александър Батенберг полага клетва за вярност пред конституцията и пред депутатите от Първото велико народно събрание в Търново и поема управлението на страната. На 5 юли 1879 г. князът формира първото българско правителство начело с Тодор Бурмов. С този акт приключва възстановяването на българската държава и започва нейното самостоятелно развитие.