“Гост на броя” – Комисар Кристалина Георгиева

Госпожо Георгиева, като еврокомисар по въпросите на Международното сътрудничество, хуманитарната помощ и реакцията при кризи вие сте много ангажирана и в постоянно движение.

1. Къде прекарвате по-голямата част от времето си? Пътувате ли често до България? Успявате ли да отделите време и за своя лична програма?

Прекарвам много време на път. Работата ми ме води при хората, засегнати от конфликти и природни бедствия – в района на Сирия, Централно-африканската република, Филипините – това са само някои от последните ми дестинации. Често съм и в столиците на световната дипломация и политика за форуми на високо равнище, където търсим решения на глобалните хуманитарни проблеми. Тук Европа е лидер – не само защото даваме най-много пари, за да помагаме, но и защото сме сред най-активните в търсенето на начини да направим нашия свят поне малко по-добър и сигурен.

Мое задължение е да ходя на местата, където се случват хуманитарни кризи: за да сме сигурни, че европейската помощ е възможно най-ефективна, но и защото моето присъствие изразява съпричастността на европейците към страданието на жертвите и към делото на хуманитарните работници, които често рискуват живота си, за да им помагат.

Разбира се, пътувам често и до България. Това за мен е както професионален ангажимент, така и лична кауза – да правя европейските правила и възможности по-близки и по-ясни за българите, за да използваме пълноценно предимствата, които ни дава нашата принадлежност към европейското семейство.

Винаги, когато съм в България, се опитвам да отделя време и на моите близки – особено на приятните си задължения като баба.

2. Вече четири години сте еврокомисар в Белгия – какво ви дадоха работата и животът в страната на бирата и шоколада, а от какво ви лишиха?

Работата ми често ме сблъсква с най-лошото, което може да се случи на човек. Срещам хора, загубили в бедствие всичко, което имат, майки, които нямат с какво да нахранят децата си, отчаянието на бежанците, избягали от един ужас, само за да се натъкнат на друг. Такива срещи приземяват човек, карат го да е по-скромен и да оценява колко много имаме ние, които не познаваме лично войната. На много места по света хората мечтаят за мир, а за нас, в Европа, го приемаме за даденост.

Може би заради този опит, дори малките положителни неща ме радват. Например на това, че Белгия ме върна в европейската култура – във Вашингтон няма фестивал на балканската музика, тук обаче – да, и то страхотен. Тук съм и по-близо до България, както физически, така и емоционално. Разбира се, животът в Белгия ми даде много бира и шоколад, но не и достатъчно време за тях.

А това, от което се лиших, идвайки тук, е компанията на приятелите ми, които останаха от другата страна на Атлантическия океан и които днес виждам много по-рядко. Вероятно мнозина от вашите читатели си спомнят, че моята номинация за комисар не беше планирана и ми се наложи доста бързо да променя живота си, за да съм тук днес. Но човек трябва да е адаптивен и отворен към промените и да гледа не през рамо към това, което е загубил, а напред към новото, което е намерил!

3. Имате ли особено ярък спомен от живота си на еврокомисар, свързан именно с българите зад граница – може би някакво събитие или пък лична история?

Най-яркият спомен за мен е българското хоро, което организирахме миналата пролет на Централния площад в Брюксел. Това беше една мечта, която имахме с моя екип – да съберем колкото се може повече българи заедно и да тропнем най-голямото хоро, организирано извън България. И се получи – никога и никъде в чужбина не бях виждала на едно място толкова много усмихнати и горди българи. Събра ни най-хубавото, което имаме – нашата култура. Това, че бяхме хиляди българи, които са горди да са заедно и имат какво да покажат на света, е скъп спомен за мен.

4. С какви стереотипи за българите сте се сблъсквали? Успявате ли да ги разчупите?

По света нас малко ни познават все още и това е и хубаво, и лошо. Спомням си как в началото на 90-те заминах за Фиджи, за да преподавам в Южния тихоокеански университет. След двудневно пътуване, кацнах на острова и при паспортната проверка, хората бяха смаяни. “Такава държава не съществува,” заяви граничният служител, разглеждайки паспорта ми. Оказа се, че във Фиджи никога не бяха виждали български паспорт, нито бяха чували за България… Тогава си дадох сметка не само колко далеч съм от дома, но и колко малко се знае за нашата страна!

Най-естественият и ефикасен начин да неутрализираме предразсъдъците е като ги опровергаваме с действията си – и това е отговорност на всеки един от нас.

Едно от предубежденията, с който аз съм се сблъсквала навън е, че се подценяват образованието и капацитета ни. Мен повече ме дразни предразсъдъка, който сами сме изградили за себе си – че българите не можем да работим заедно.

Моят екип в Европейската комисия разчупва тези стереотипи – българите в него имат отлична репутация и думата им се чува – като професионалисти, но и като сплотени, позитивни хора. Това помага не само на нашата работа, но и на другите българи в институциите. В крайна сметка, отношението се определя не от това откъде идва човек, а от това какви качества има. Трябва да вярваме в себе си, за да вярват и другите в нас!

5. Говори се, че българските общности зад граница са най-неконсолидирани и често дори в конфликти. Имате ли лични наблюдения? На какво, според Вас, се дължи това противопоставяне?

От наблюденията, които имам, не мисля, че разцеплението и конфликтите са толкова характерни за българските общности в чужбина. Била съм свидетел на това как политическите противопоставяния в България се пренасят и между българите навън. Но съм виждала и обединение, особено на базата на нашата култура, която винаги ни е представяла в най-добрата ни светлина – като хора, които имат с какво да се гордеят и защо да се хванат за ръце.

Когато работех в Световната банка, българите там се събирахме поне веднъж в месечно. В Брюксел с моя екип също се стараем да създаваме поводи да правим български сбирки. Поддържам контакт с много сънародници у нас и в чужбина и през социалните медии, особено страницата ми във Фейсбук.

Виждала съм много случаи, в които българи помагат на българи. И всеки един от нас, който живее далече от дома, има тази мисия.

6. Получихте награда за европеец на годината и сте безспорно един от най-уважаваните ни сънародници зад граница. Каква е вашата лична формула за успех?

Единствената формула, която аз знам, не е нито сложна, нито тайна: работа, работа и още работа. И да мислим положително – аз съм позитивен човек и това винаги ми е помагало.

7. По традиция организирате срещи с българските стажанти в европейските институции. Какъв е най-важният съвет, който давате на младите българи, трупащи опит в чужбина?

Тези срещи винаги ме радват и ме карат да се гордея с нашите деца и да съм оптимист за България. Съветвам ги да вярват в себе си, но и винаги да се стремят да са с една степен по-добри от останалите, да работят с една степен повече. Ние, българите, все още си заработваме позиции и репутация навън и най-добрият начин да сме успешни е като показваме, че сме пред конкуренцията.

Казвам им още, че всеки държи бъдещето в ръцете си и че няма невъзможни неща – само решения, които не са добре обмислени. Пожелавам им да имат смелостта да правят невъзможното възможно и да са отворени за работа и бъдеще в България.

8. Вие сте човек, който е живял на различни места по света. Какво е най-важното нещо, което научихте от живота си далеч от България?

Опитът ми ми показа, че светът става все по-малък, разстоянията между нас се скъсяват и всичко стига до нас по-бързо и по-директно – и доброто и лошото. Това, което се случва другаде, дори да изглежда далеч от нас, ни засяга. Колкото по-малка е една държава, толкова по-широко скроени трябва да са нейните хора, да са гъвкави и отворени. Най-голямата грешка е да си заравяме главите в пясъка и да мислим, че проблемите ще ни отминат. Трябва да гледаме света с широко отворени очи, да приемаме промените и да се приспособяваме към тях.

9. Когато сте за дълго време извън родината, кое е това, което ви липсва най-силно?

Връзката с близките ми хора и нашата българска непринудена култура на общуване, която я няма нито в САЩ нито в Белгия – това да се отбиеш на гости на приятел без покана, да останеш да спиш у близки, когато е твърде късно да биеш път до собственото си легло…

10. Ще ви остане ли време да организирате поне още едно събитие за българската общност в Белгия до края на настоящия ви мандат?

Определено: на 27 февруари се готвим да посрещнем Баба Марта и да отбележим Трети март в Европейската комисия, където ще се сервират български гозби, ще си раздаваме мартеници и разбира се, ще се хванем на хорото. Надявам се да видя и много от вашите читатели там ! Планираме и отново да направим голямо българско хоро в Брюксел през пролетта и имаме нужда от вашата подкрепа – елате, доведете приятели, носете си носиите, усмивките и доброто настроение!

11. Предстоят ни два хубави празника – Първи и Трети март. Какво ще пожелаете на българите, които ги посрещат извън родината?

Да сме щедри в усмивките и да не се скъпим с мартениците и с добрите мисли един към друг.

12. Какво бихте си пожелали в личен и в професионален план?

По-малко трагедии и бедствия и повече време за близките ми хора.

Благодарим ви за това интервю! Надяваме се, че личният ви пример ще бъде модел за подражание на мнозина! Пожелаваме ви лично здраве, професионални успехи и много воля все така да отстоявате българските интереси!